Когато видя невидимата красота
и я докосна с крайчеца на душата си...
Когато мога да тичам от щастие
без да ме интересува накъде...
Но воден не от полъха на летния бриз
или на някое друго изтъркано клише,
а воден от крещящата ми душа,
търсеща душа на загубено тяло...
Или може би е по-правилно така:
загубена душа, търсеща тялото си...
Но намерил покой до тебе
ще мога да легна и да си почина
от неспирния бяг към себе си,
намерил спокойствие в теб.
Колко на брой са километрите
които ни разделиха, това броя...
А не колко бяха онези,
които ни събраха тогава...
И се питам един въпрос:
Защо моята мерна единица
се размина с твоята?
Ти къде остана след това?
Аз в какво се превърнах?
Да, сега съжалявам...
Вече е късно за съжаления.
Не мога да те върна до себе си,
а толкова го желая...
По-добре, че си далече,
даже нямам представа къде.
Континентите ни са различни,
както различни се оказахме и ние...
Две души, които бяха една.
Две души, които глупостта ми раздели.

Никакъв опит за поезия, само да поясня...