Постинг
15.10.2007 23:06 -
Обикновено
Така неочаквано се случи всичко. А беше просто един обикновен ден, родил се под ленивия поглед на едно обикновено небе, което не го е особено грижа, какво се случва в бездната под него.
Просто една любовна караница без сериозни изгледи за любовни катаклизми. Приятелката му, тази прелестна идиотщина, го изгледа обвинително/умолително с насълзените си очи, стана от леглото и се сви в канапето с гръб към него. Беше му досадно. Обърна се на другата страна и затвори очи с натрапчивото усещане, че отново е бил неразбран. Искаше му се да е заспал, още преди да го е помислил, и да избяга от цялата тази обикновеност. От канапето се чуваше тихо, но настоятелно хлипане, което допълнително подсилваше отегчението му: това-вече-ми-е-до-болка-познато.
След известно време мъчителните звуци престанаха и на границата между реалността и съня той с благодарност си помисли, че тя е направила поне едно смислено нещо и че, ако помълчи, докато той заспи, би могла дори да му стане симпатична (което беше безкрайно трудно, предвид обстоятелствата) и да и купи розова дъвка, с която тя да си прави огромни розови балончета.
Наистина беше мъртва. Увери се в това за хиляден път, след като се беше събудил с приятното усещaне, което изпитват безгрижните хора, погребали тревогите си в царството на Морфей и завърнали се оттам с пълната увереност, че "всичко ще се оправи". Беше по-мъртва и от най-реалния сън. Той изпита объркващото чувство, че се е случило нещо необикновено, и това едновременно го плаши и вълнува. Не болка или страх, не ужас или жал, само детинска изненада от това, че сега нещо в живота му е необратимо различно.
Реши, че е редно да помисли трезво и логично и да оцени ситуацията в цялата и трагична сериозност, но това някак си не му се удаваше. Прекалено интересно бе това ново чувство и един анализ би го опорочил и би отнел от интензивността и пълнотата му. Това бе първото отклонение от коловоза на тоталната обикновеност, в който винаги се бе движил животът му. Трябваше да му се наслади, макар и за кратко, преди да поеме с уморени, равномерно крачки по правата линия пред себе си. Чувал бе, че повечето хора имат един-единствен "голям шанс" и, макар да не бе много сигурен, за какво се отнася това., смътно чувстваше, че това е неговият такъв.
Беше станал различен. И това безкрайно му харесваше.
Отново заспа. Дълбок, удовлетворителен сън. Цветни петна пред очите му и щастие, сгушило се удобно в съзнанието му.
Събуди се с присъщото на щастливите хора собственическо отношение върху щастието, което притежават. Лениво се изтегна, готов с нови сили да се наслаждава на случилото се с него. Но нещо не беше наред. Липсваше еуфорията, предизвикана от появата на необикновеното. Всъщност и самото необикновено го нямаше в стаята. Само един хилав, безжизнен факт, свит в продъненото канапе - също толкова обикновен, колкото и всичко, което по принцип Е.
"Прекалено хубаво беше, за да е истинско" - сви философски рамене той и примирено потегли по своя утъпкан, обикновен път...
Авторът е неизвестен. Подписал се просто като Александра
Просто една любовна караница без сериозни изгледи за любовни катаклизми. Приятелката му, тази прелестна идиотщина, го изгледа обвинително/умолително с насълзените си очи, стана от леглото и се сви в канапето с гръб към него. Беше му досадно. Обърна се на другата страна и затвори очи с натрапчивото усещане, че отново е бил неразбран. Искаше му се да е заспал, още преди да го е помислил, и да избяга от цялата тази обикновеност. От канапето се чуваше тихо, но настоятелно хлипане, което допълнително подсилваше отегчението му: това-вече-ми-е-до-болка-познато.
След известно време мъчителните звуци престанаха и на границата между реалността и съня той с благодарност си помисли, че тя е направила поне едно смислено нещо и че, ако помълчи, докато той заспи, би могла дори да му стане симпатична (което беше безкрайно трудно, предвид обстоятелствата) и да и купи розова дъвка, с която тя да си прави огромни розови балончета.
Наистина беше мъртва. Увери се в това за хиляден път, след като се беше събудил с приятното усещaне, което изпитват безгрижните хора, погребали тревогите си в царството на Морфей и завърнали се оттам с пълната увереност, че "всичко ще се оправи". Беше по-мъртва и от най-реалния сън. Той изпита объркващото чувство, че се е случило нещо необикновено, и това едновременно го плаши и вълнува. Не болка или страх, не ужас или жал, само детинска изненада от това, че сега нещо в живота му е необратимо различно.
Реши, че е редно да помисли трезво и логично и да оцени ситуацията в цялата и трагична сериозност, но това някак си не му се удаваше. Прекалено интересно бе това ново чувство и един анализ би го опорочил и би отнел от интензивността и пълнотата му. Това бе първото отклонение от коловоза на тоталната обикновеност, в който винаги се бе движил животът му. Трябваше да му се наслади, макар и за кратко, преди да поеме с уморени, равномерно крачки по правата линия пред себе си. Чувал бе, че повечето хора имат един-единствен "голям шанс" и, макар да не бе много сигурен, за какво се отнася това., смътно чувстваше, че това е неговият такъв.
Беше станал различен. И това безкрайно му харесваше.
Отново заспа. Дълбок, удовлетворителен сън. Цветни петна пред очите му и щастие, сгушило се удобно в съзнанието му.
Събуди се с присъщото на щастливите хора собственическо отношение върху щастието, което притежават. Лениво се изтегна, готов с нови сили да се наслаждава на случилото се с него. Но нещо не беше наред. Липсваше еуфорията, предизвикана от появата на необикновеното. Всъщност и самото необикновено го нямаше в стаята. Само един хилав, безжизнен факт, свит в продъненото канапе - също толкова обикновен, колкото и всичко, което по принцип Е.
"Прекалено хубаво беше, за да е истинско" - сви философски рамене той и примирено потегли по своя утъпкан, обикновен път...
Авторът е неизвестен. Подписал се просто като Александра
Няма коментари
Търсене
Блогрол
